Рецепта за търпение - част 3

  • 25 Окт 2011

    Рецепта за търпение - 2 част

    Рецепта за търпение  - 1 част

     

    Предлагам ви нашата история, една рецепта и малко смешни и тъжни мигове, които имахме ние – осиновителите на Малечка в първите 4 месеца.

     Мамо. Тате”. Среднощно „А, бе” и „Дали някога ще си научи името?”

    Разбира се, в началото е най-трудно. Не разбираме езика на мимиките й. Не знаем какво ни казва с очите си. А толкова искаме да се разберем. Всъщност – учим се ние. Тя само ни следва. И когато ние се лутаме, объркваме и нея. Затова пак ви казвам – добре, че имаше кой да попитаме, когато се затруднявахме. Тя ми казва „мамо”, но не ми позволява да я докосна, не позволява да я гушна или да държа ръчичката й. Две седмици и половина, седмици, в които детето ти е пред теб, аз я чувствам толкова близо, но тя е по-далеч от всякога. Гушка се в татко си, не се отделя от него, прегръща го, докосва косата му и го обожава.

    След седмица и половина каним баба й да я види. Не може повече да търпи без да я види. Баба й е до нея за крактите 15 минути и на раздяла Малечка вече я прегръща й я обожава. А аз само си повтарям, ридаейки в себе си тихичко, без да ме видят – „Янита каза, че това ще се случи, Янита каза, че това ще се случи и трябва да потърпя”. Дали помага това повторение. Не. Сигурно и Янита знае, че не помага. Но по-добре, че го казва на всеки, който е потърсил помощ при нея. Защото все пак имаше надежда.


    Никога не съм чувствала по-голяма болка – да не можеш да гушнеш детето си. Все едно тепърва ни разделят, все едно някой я отнема от мен, а не тепърва да заживяваме заедно. Но важно е да знаеш, че това ще отмине. Бяхме говорили за това.

    След две седмици и половина тя ме прегръща, докато съм с гръб към нея й ми казва най-любвеобвилното „мааааму”. Вечерта слуша „Мила моя, мамо”, прави тъжна физиономия, идва и ме прегръща силно. Трябвало й е време. А на мен – още повече. Трябвало ми е търпение. Знам, че е грешно, но през нощите губех това търпение и ме болеше, че не ме приема. Ходех в тъмнината и я галех по косичката. Това беше единственото време, в което не ме отблъскваше. Бях поредната леличка, която сменя памперсите й, храни я и бърше разсипаната храна. Нищо повече. Как се появи нашата обич помежду ни ли?

    Не знам. Янита не каза как ще стане. Само ни каза да имаме търпение. И аз не знам как се случи. Мисля, че помогна това, че не настоявах и не нарушавах желанието й да не се докосва до мен. Докосвах я само лекичко по ръчичката и чаках. Мисля, че помогна това, че я изчаках тя сама да тръгне към мен. Че й говорех тихичко и тя усещаше какво значи това. Знам, че е егоистично да го казвам, но нашата дъщеричка е най-чувствителното дете. Като всяко друго детенце, разбира се. Тя усещаше всичко и сама се справи с всичко.

    След това е различно. Гушкаме се след всяко преобличане и смяна на памперса. Гушка ме толкова силно, че ще ме задуши. После изведнъж наддавам силен писък. „Недей така, стряскаш ни” – казва мъжът ми, а аз гледам как кракът ми става син. Тя ме хапе. Само да се зарадва малко повече, докато си играем, и гриз по крака или ръката. Винаги е изненадващо и аз пищя. :) Учим я как да изразява радостта си. Никога не съм си давала сметка, че човек се учи как да изразява емоциите си. Всичко е толкова ново и различно и за нея, и за нас, че не можем да намерим най-точните изрази. Всеки избира как – важното е да е нежно.

    Тя е почти на две годинки, когато я виждаме за първи път. Обича да танцува и има най-изразителните очички на света. Казва най-сладкото „айде”, когато иска нещо, в просъница ми казва нацупено „абе”, когато я завивам. И „леле-леле”, щом стори някоя беличка. „Чичо”, „кола” и „ей там” знаеше преди това. И дотам. Всичко друго е с очи и жестове.

    Когато ни гостува за първи път Янита, е минал месец, в който сме вече семейство и едва тогава разбирам каква глупост правим. Понеже ни е страх да не би да пропуснем нещо, което Малечка ни казва или показва, ние всъщност не й даваме дори да продума и малкото думички, които ще се опитва да каже. Само да ме погледне и аз вече знам какво иска. Няма нужда дори да щракне с пръст, аз търча да правя, това, което иска. Онзи жест ли? Значи, че пари. Това ли? Прави го, когато й е студено. „Мамо, ела, ела. Какво значи това?”- вика тате от банята – „Иска да мие зъбите”. Ей такива сме в началото. Цял месец детето няма изобщо възможност да гъкне дори. Ние – в старанието си да я разбираме – сме забравили, че е добре да я оставим да се опитва да казва думички. Добре, че дойде Янита. И я пита – „Какво искаш?” Вечерта вече казваше „горе” и сядаше в мен на стола. А преди Янита, бяхме на „м-м-м-м-м”. И аз бях щастлива, че я разбирам.

    В следващите месеци думичките бълбукат една след друга между зъбките й. Поява се „пак”, „горе”, „долу”, „баба”, „Петьо”...
    Ей, намразих го това име „Петьо”. Като се закачи за него и мислех, че никога няма да го остави. Цял месец като я попитат как се казва и тя отговаря „Петьо. Хи-хи-хи”. Знае, че не се казва така, но й е лесно и забавно да го прави. Започва четвърти месец, откакто сме заедно, като я попитаме къде е Малечка и тя посочва себе си. Но не може и не може да си каже името.

    След 4 месеца тя казва името си. Тя знае името си! Само седмица след това идват и изречения. Малко, но изречения – „Пия мляко”, „Дай ми го” и още, и още. Все още не говори, но не спира да се опитва да го прави. Учи все нови и нови думи. Почти два месеца не сме споменавали думата „доктор”, а тя взима играчката си и казва „доктор”.
    В първия месец това ми беше ужасна фикс идея (въобще проблемът не е в това, че тя не говори, а във фикс-идеите ни. Искаме всичко да се случи бързо, защото ни е страх, че няма да се случи. А е хубаво да има с кого да поговориш за страховете си). Страхувах се, че ние не знаем как да я научим. А всичко пак стана с тихичко говорене. Сега преди да каже някоя думичка идва и ми я пошушва плахо, а после я повтаря все по-смело и по-смело като й кажа „браво”.

    В целия си блясък от неопитност слушах околните майки как се хвалят, че децата им на две годинки могат да броят и да четат, даже някои и на английски... „Ехе”, казвахме ние с Малечка. Много е смешна като казва „ехе” и е хубаво, че на всички езици „ехеее” си е „ехее”, когато е с нейната лукава усмивчица. Дори без да се усетя, попитах една майка какво е прочело детенцето й. Изобщо не включвах, че става дума за познаване на буквите, а не за „четене”.

     Не ме тачи много сега тази майка, мисли, че й се подигравах. А аз наистина се притесних, че ние сме ехе – твърде назад и затова не я разбрах. На нас английския не ни е нужен засега. Ще го обсъдим с Малечка по-нататък тоя въпрос с английския. Ние смятаме да използвме езика, за да кажем нещо хубаво и важно и затова ще го оставим езика да не е цел, а средство за общуване. Всъщност смешното е, че може и две думички да знае, но ги употребява така, че всички да се смеем.

     На втората седмица Малечка сама включва телевизора и чува доста странния май, но някак си явно ясен за нея, въпрос: „Според Вас има ли Господ?” И преди запитаният да отговори, Малечка изстрелва: „Няма”. Хубаво е да си на две години и отговорите ти да са „не” и „няма” – животът и вселената са ти ясни. Щом питат „има ли”, винаги се казва „няма”. Три месеца, след като сме заедно, „да” вече не е случайна думичка. Качихме се на следващо ниво на играта. Сега разговорът е повече от лесен:)

    Хубаво е, че преодолях този свой страх. Мъжът ми изобщо не се притесняваше за това. В края на първия месец се озоваваме в Група за самопомощ на осиновители. Може би някои хора си мислят, че е загуба на време и че няма как да ти помогнат другите. Запознаваме се с хора, които са „ехе” напред, които са грешили, които могат да те изслушат. Отговори няма. Но има въпроси, които на нас не са ни хрумвали, а те ще са ни важни по-нататък. И е хубаво да има с кого да ги обмислиш. Никой не знае универсалните отговори, никой в Центъра не обещава такива, но всъщност когато говорим конкретно – за памперси, детски градини, отношения между децата на пясъчника, отговорите сякаш са по-близо.

    Сега сме по-спокойни. Съмненията и въпросите ни не са по-малко, но се чувстваме по-сигурни. Мислим, че успяваме да вървим напред. Знаем, че сме различни, знаем, че ние не сме по централната пътека, а ще минем по заобиколни пътечки. И ако въобще сме постигнали нещо, го дължим на нашата прекрасна дъщеря, която успява да се справя с всичко, което я очаква. И благодарение на помощта на Центъра и на другите участници в Групата.

    Всъщност целият ни разказ за нашите първи 5 месеца с Малечка трябваше да започне от първата ни среща – ние, страхливците, щяхме да пропуснем срещата с нашата прекрасна дъщеря, ако не беше един кратък, но ясен разговор с Янита. Ние имахме страхове да махнем всички „изисквания” за произход на детенцето в заявлението си. Разбира се, че не ни беше страх от произхода на детето. Не ни интересуваше дали е ромски, турски или неизвестен. Не тези предразсъдъци ни плашеха. Мен лично ме плашеха две неща – представях си как детето ни расте и ние сме възрастни, за да я защитим от мразещите хора, от расисти, от нацисти. Представях си как изчезва от дома ни. Тъпо е човек да дава съвет на тези, които тепърва ще попълват документите за осиновяване, но според мен е добре да се посъветвате с хора, които виждат всеки ден децата в домовете. Мисля, че е важно да се осъзнае, че се осиновява детенце – всяко от тях с изключително чиста душа – а не се осиновява цвят на кожата, на очите или косата. Това е страшно като разбиране. И моят страх не беше по-различен, въпреки че не беше същият. Разговорът с Янита ни накара да живеем с мечтите си, а не със страховете си. Махнахме изискването за произход на детето. И така се срещнахме с нея – най-прекрасното умно, добро и красиво момиченце.

    Не можем да предпазим децата си от това, което ще им се случи. Но ако им внушим нашите страхове, никога няма да ги научим да се пазят сами от опасностите. Нещо по-нелепо – никога няма да ги освободим да се чувстват сигурни и да създават приятелства. А след като я научихме да пие вода и си похапва праскови и „кастаци” (превод: краставици), след като съвсем наскоро каза, че сме „вкъщи”, време е да я научим как да обиколи света и да запази приятелствата си, отколкото да я затваряме в страховете си.
    Благодарни сме за всичко на Янита и на нейните колеги.

    А сега ви казваме „Лека нощ!” Поувлякохме се с нашата истоирия, а е време да разказвам „Приказка за таткото на Малечка, с който тази вечер летят до страната на тюркоазените папагали”. Не ме питайте за какво се разказва. Всичко ще се измисля тепърва и зависи кога Малечка ще заспи.